петък, 28 януари 2011 г.
мъдрости и цитати от мечо пух.....
Пух? - каза Прасчо.
- Да! - отговори Пух.
- Нищо... - каза Прасчо, хващайки го за лапичката. - Просто исках да съм сигурен, че те има, Пух...
~ . ~ . ~
Ако някога дойде ден, в който не сме заедно, трябва да знаеш някои неща... Ти си по-смел, отколкото вярваш, по-силен, отколкото изглеждаш и по-умен, отколкото си мислиш. Но най-важното нещо е, че независимо дали сме разделени, аз винаги ще бъда там за теб и винаги ще те обичам!
~ . ~ . ~
Обещай ми, че никога няма да ме забравиш, защото ако си помисля, че ще го направиш, никога няма да мога да си тръгна!
~ . ~ . ~
- Ще бъдем ли приятели завинаги? - попита Прасчо.
- Дори и за по-дълго! - отговори Мечо Пух.
~ . ~ . ~
Ако ти живееш сто години, аз искам да живея сто години без един ден, така че никога да не живея без теб.
~ . ~ . ~
Не можеш да седиш в твоя ъгъл на гората, чакайки другите да дойдат при теб. Понякога трябва ти да ходиш при тях.
~ . ~ . ~
Понякога поставяш стени около себе си, не за да отблъснеш хората, а за да видиш на кого му пука достатъчно, за да ги разбие!
~ . ~ . ~
При все, че да ядеш мед това е много хубаво нещо, има един миг, точно преди да започнеш да ядеш, който е по- хубав.
~ . ~ . ~
Има само едно нещо, което е по-хубаво от гърненце с мед… и това са две гърненца с мед.
~ . ~ . ~
Колкото повече, толкова повече!
~ . ~ . ~
С каквито се събереш - с такива се събираш.
~ . ~ . ~
Понякога седя и си мисля..., а понякога просто си седя.
~ . ~ . ~
Името ми да не е Пух, ако не съм прав. А то е, значи съм прав.
~ . ~ . ~
Може да ме забележат, а може и да не ме забележат - с пчелите никога не се знае.
~ . ~ . ~
Прасчо: - Знаеш ли, Пух. Мислех си…
- Това е добър навик, Прасчо! - прекъсва го Мечо Пух.
~ . ~ . ~
Нямам грижа вей ли или сняг вали, щом тумбакът ми е пълен с мед! Нямам грижа дали мръзне или се топи, щом муцуната ми е потънала в мед!
~ . ~ . ~
Пух взе да се чувства по-добре, защото, когато си Мече с Много Малко Ум и Мислиш за Неща, ти откриваш понякога, че Нещо, което изглежда съвсем като Нещо вътре в теб, изглежда иначе навън, когато го гледат другите.
~ . ~ . ~
Една есенна утрин, когато вятърът беше отвял през нощта всичките листа от дърветата и сега се опитваше да отвее и клоните им, Пух и Прасчо седяха на Местенцето за Мислене и се чудеха какво да правят. - Това, което мисля - каза Пух, - е: мисля да отидем в Къта на Пух да видим Йори, защото може би вятърът е отвял къщата му и може би той ще пожелае да му я построим отново. - Аз пък мисля - каза Прасчо, - мисля да отидем да видим Кристофър Робин, само че той сега няма да е у дома си. Значи не можем да го видим. - Хайде да отидем да видим всички - каза Пух. - Защото, когато си ходил няколко мили по вятъра и влезеш неочаквано в някой дом и ти кажат: “Здрасти, Пух, тъкмо навреме си дошъл за малка кльопачка”, и ти си дошъл - това аз наричам Приятелски Ден. Прасчо мислеше, че трябва да имат Причина, за да обходят всички, например Търсене на Малчо или Организиране на Експедиция. Ако Пух може да измисли нещо… Пух можа: - Ще отидем, защото е Четвъртък - каза той, - и ще пожелаем на всеки Много Щастлив Четвъртък. Хайде, Прасчо!
~ . ~ . ~
Когато рекичката стигнеше до края на Гората - вече пораснала, - тя ставаше почти река. И понеже беше вече голяма, тя не тичаше, не скачаше, не шумолеше наоколо, както когато беше още малка, а се движеше по-бавно, с достойнство. Защото сега тя знаеше къде отива и си казваше. "Няма защо да се бърза. Все ще стигна някой ден!" Но малките рекички навътре из Гората се стрелкаха насам и нататък, жадни да открият толкова много неща, преди да стане късно!
~ . ~ . ~
Не може да не уважаваш някой, който може да напише Вторник, дори и да е с правописни грешки. Но правописът не е всичко. Има дни, когато да напишеш Вторник — просто не е нужно.
~ . ~ . ~
- Преди всичко - каза си то - това бръмчене значи нещо. Не може да има бръмчене само току-тъй - бръм... бръм... - без да значи нещо. Щом има бръмчене - значи някой бръмчи. А единствената причина да издаваш такъв звук, доколкото знам, е защото си пчела.
После мисли още дълго и си каза: - А единствената причина да си пчела - доколкото знам - е да правиш мед!
~ . ~ . ~
Из "Мечо Пух" на Алън Милн
- Да! - отговори Пух.
- Нищо... - каза Прасчо, хващайки го за лапичката. - Просто исках да съм сигурен, че те има, Пух...
~ . ~ . ~
Ако някога дойде ден, в който не сме заедно, трябва да знаеш някои неща... Ти си по-смел, отколкото вярваш, по-силен, отколкото изглеждаш и по-умен, отколкото си мислиш. Но най-важното нещо е, че независимо дали сме разделени, аз винаги ще бъда там за теб и винаги ще те обичам!
~ . ~ . ~
Обещай ми, че никога няма да ме забравиш, защото ако си помисля, че ще го направиш, никога няма да мога да си тръгна!
~ . ~ . ~
- Ще бъдем ли приятели завинаги? - попита Прасчо.
- Дори и за по-дълго! - отговори Мечо Пух.
~ . ~ . ~
Ако ти живееш сто години, аз искам да живея сто години без един ден, така че никога да не живея без теб.
~ . ~ . ~
Не можеш да седиш в твоя ъгъл на гората, чакайки другите да дойдат при теб. Понякога трябва ти да ходиш при тях.
~ . ~ . ~
Понякога поставяш стени около себе си, не за да отблъснеш хората, а за да видиш на кого му пука достатъчно, за да ги разбие!
~ . ~ . ~
При все, че да ядеш мед това е много хубаво нещо, има един миг, точно преди да започнеш да ядеш, който е по- хубав.
~ . ~ . ~
Има само едно нещо, което е по-хубаво от гърненце с мед… и това са две гърненца с мед.
~ . ~ . ~
Колкото повече, толкова повече!
~ . ~ . ~
С каквито се събереш - с такива се събираш.
~ . ~ . ~
Понякога седя и си мисля..., а понякога просто си седя.
~ . ~ . ~
Името ми да не е Пух, ако не съм прав. А то е, значи съм прав.
~ . ~ . ~
Може да ме забележат, а може и да не ме забележат - с пчелите никога не се знае.
~ . ~ . ~
Прасчо: - Знаеш ли, Пух. Мислех си…
- Това е добър навик, Прасчо! - прекъсва го Мечо Пух.
~ . ~ . ~
Нямам грижа вей ли или сняг вали, щом тумбакът ми е пълен с мед! Нямам грижа дали мръзне или се топи, щом муцуната ми е потънала в мед!
~ . ~ . ~
Пух взе да се чувства по-добре, защото, когато си Мече с Много Малко Ум и Мислиш за Неща, ти откриваш понякога, че Нещо, което изглежда съвсем като Нещо вътре в теб, изглежда иначе навън, когато го гледат другите.
~ . ~ . ~
Една есенна утрин, когато вятърът беше отвял през нощта всичките листа от дърветата и сега се опитваше да отвее и клоните им, Пух и Прасчо седяха на Местенцето за Мислене и се чудеха какво да правят. - Това, което мисля - каза Пух, - е: мисля да отидем в Къта на Пух да видим Йори, защото може би вятърът е отвял къщата му и може би той ще пожелае да му я построим отново. - Аз пък мисля - каза Прасчо, - мисля да отидем да видим Кристофър Робин, само че той сега няма да е у дома си. Значи не можем да го видим. - Хайде да отидем да видим всички - каза Пух. - Защото, когато си ходил няколко мили по вятъра и влезеш неочаквано в някой дом и ти кажат: “Здрасти, Пух, тъкмо навреме си дошъл за малка кльопачка”, и ти си дошъл - това аз наричам Приятелски Ден. Прасчо мислеше, че трябва да имат Причина, за да обходят всички, например Търсене на Малчо или Организиране на Експедиция. Ако Пух може да измисли нещо… Пух можа: - Ще отидем, защото е Четвъртък - каза той, - и ще пожелаем на всеки Много Щастлив Четвъртък. Хайде, Прасчо!
~ . ~ . ~
Когато рекичката стигнеше до края на Гората - вече пораснала, - тя ставаше почти река. И понеже беше вече голяма, тя не тичаше, не скачаше, не шумолеше наоколо, както когато беше още малка, а се движеше по-бавно, с достойнство. Защото сега тя знаеше къде отива и си казваше. "Няма защо да се бърза. Все ще стигна някой ден!" Но малките рекички навътре из Гората се стрелкаха насам и нататък, жадни да открият толкова много неща, преди да стане късно!
~ . ~ . ~
Не може да не уважаваш някой, който може да напише Вторник, дори и да е с правописни грешки. Но правописът не е всичко. Има дни, когато да напишеш Вторник — просто не е нужно.
~ . ~ . ~
- Преди всичко - каза си то - това бръмчене значи нещо. Не може да има бръмчене само току-тъй - бръм... бръм... - без да значи нещо. Щом има бръмчене - значи някой бръмчи. А единствената причина да издаваш такъв звук, доколкото знам, е защото си пчела.
После мисли още дълго и си каза: - А единствената причина да си пчела - доколкото знам - е да правиш мед!
~ . ~ . ~
Из "Мечо Пух" на Алън Милн
събота, 21 август 2010 г.
Ако бъда друга
Ако спра да съм лоша,
ако бъда добра
и в очите си сложа
всяка твоя сълза,
ако спра да мечтая,
ако спра да летя
и в студената стая
те очаквам сама,
ако стрелям по всеки
дал ми свойта ръка,
ако всички пътеки
към света залича,
ако спра да говоря
и заровя лице,
ако спра да се боря
и прекърша ръце,
ако скоча във гроба,
дялан с голи ръце,
ще получа ли обич
от горещо сърце?...
А студен срещу мене,
ти притваряш очи
и повтаряш смутено:
"По-добре не бъди!"
Ники Комедвенска
ако бъда добра
и в очите си сложа
всяка твоя сълза,
ако спра да мечтая,
ако спра да летя
и в студената стая
те очаквам сама,
ако стрелям по всеки
дал ми свойта ръка,
ако всички пътеки
към света залича,
ако спра да говоря
и заровя лице,
ако спра да се боря
и прекърша ръце,
ако скоча във гроба,
дялан с голи ръце,
ще получа ли обич
от горещо сърце?...
А студен срещу мене,
ти притваряш очи
и повтаряш смутено:
"По-добре не бъди!"
Ники Комедвенска
петък, 26 март 2010 г.
...може би ...
Може би... сме обречени да срещаме грешните хора преди да срещнем правилните, за да можем когато срещнем точния човек да знаем как да бъдем благодарни за този подарък.
Може би... когато се затваря вратата на щастието, се отваря друга; но често ние гледаме толкова дълго към затворената врата, че изобщо не виждаме новата, която е отворена специално за нас.
Може би... е истина, че не знаем какво притежаваме докато не го загубим, но също така е истина, че не знаем какво ще ни липсва, докато то не си отиде.
Може би... най-щастливите хора нямат непременно най-доброто от всичко; те просто се възползват максимално от всичко, което срещат по пътя си.
Може би... най-светлото бъдеще винаги се базира на добре забравеното минало. В крайна сметка не можем да продължим успешно живота си, докато не се освободим от миналите си грешки, провали и душевни мъки.
Може би... трябва да мечтаем за това, за което искаме да мечтаем; да отидем там, където искаме да отидем; да бъдем такива, каквито искаме да бъдем, защото имаме само един шанс в този живот да направим всички неща, за които мечтаем и желаем.
Може би... има моменти в живота когато някой ни липсва - родител, съпруг, приятел, дете - толкова много, че искаме да ги вземем от сънищата си и да ги прегърнем наистина; така че когато те са около нас нека ги оценяваме повече.
Може би... трябва винаги да се стремим да се поставяме на мястото на другия. Ако усещаме, че нещо може да ни нарани, то вероятно би наранило и другите хора.
Може би... най-добрия приятел е този, с който можеш да седнеш на верандата, да поседите заедно без да си казвате нищо и след това да си тръгнеш с чувството, че си провел най-пълноценния разговор в живота си.
Може би... трябва да се стремим да правим нещо хубаво за някой друг всеки ден, дори когато е по-лесно да го оставим да се оправя сам.
Може би... няма гаранции, че ако дарите на някого цялата си любов, той ще ви отвърне по същия начин. Не очаквайте любов в замяна, просто изчакайте докато тя нарасне в техните сърца. Но дори и това да не се случи, бъдете доволни, че е пораснала във вашите.
Може би.. щастие очаква всички онези, които плачат, страдат, копнеят за него го или вече са го опитвали: само те могат да оценят значението на всички хора, които са се докоснали до техния живот.
Може би... не трябва да се стремим към хубава външност - тя може да бъде измамна, към голямо богатство - то може да бъде изгубено. Трябва да се стремим към някой, който ни кара да се усмихваме, защото само една усмивка е достатъчна да превърне мрачния ден в хубав. Намерете някой, който кара сърцето ви да се усмихва.
Може би... трябва да се надяваме да имаме достатъчно щастие, за да бъдем любезни и мили; на достатъчно изпитания, които да ни направят силни; на достатъчно страдания, за да запазим човешкото у себе си и на достатъчно надежда, за да бъдем щастливи.
Може би... трябва да се опитваме да живеем живота си пълноценно, защото като сме се раждали сме плакали, а всички останали са се усмихвали, но когато умрем можем да бъдем единствените, които се усмихваме, а всички останали да плачат.
Може би... трябва да изпратим това послание на хората, които означават нещо да нас; на тези, които са се докоснали до нас; на тези, които могат да ни разсмеят когато имаме нужда от това; на тези, които ни карат да виждаме нещата от хубавата им страна, когато сме най-отчаяни; и на всички онези, които искаме да знаят, че оценяваме тях и тяхното приятелство."
Може би... когато се затваря вратата на щастието, се отваря друга; но често ние гледаме толкова дълго към затворената врата, че изобщо не виждаме новата, която е отворена специално за нас.
Може би... е истина, че не знаем какво притежаваме докато не го загубим, но също така е истина, че не знаем какво ще ни липсва, докато то не си отиде.
Може би... най-щастливите хора нямат непременно най-доброто от всичко; те просто се възползват максимално от всичко, което срещат по пътя си.
Може би... най-светлото бъдеще винаги се базира на добре забравеното минало. В крайна сметка не можем да продължим успешно живота си, докато не се освободим от миналите си грешки, провали и душевни мъки.
Може би... трябва да мечтаем за това, за което искаме да мечтаем; да отидем там, където искаме да отидем; да бъдем такива, каквито искаме да бъдем, защото имаме само един шанс в този живот да направим всички неща, за които мечтаем и желаем.
Може би... има моменти в живота когато някой ни липсва - родител, съпруг, приятел, дете - толкова много, че искаме да ги вземем от сънищата си и да ги прегърнем наистина; така че когато те са около нас нека ги оценяваме повече.
Може би... трябва винаги да се стремим да се поставяме на мястото на другия. Ако усещаме, че нещо може да ни нарани, то вероятно би наранило и другите хора.
Може би... най-добрия приятел е този, с който можеш да седнеш на верандата, да поседите заедно без да си казвате нищо и след това да си тръгнеш с чувството, че си провел най-пълноценния разговор в живота си.
Може би... трябва да се стремим да правим нещо хубаво за някой друг всеки ден, дори когато е по-лесно да го оставим да се оправя сам.
Може би... няма гаранции, че ако дарите на някого цялата си любов, той ще ви отвърне по същия начин. Не очаквайте любов в замяна, просто изчакайте докато тя нарасне в техните сърца. Но дори и това да не се случи, бъдете доволни, че е пораснала във вашите.
Може би.. щастие очаква всички онези, които плачат, страдат, копнеят за него го или вече са го опитвали: само те могат да оценят значението на всички хора, които са се докоснали до техния живот.
Може би... не трябва да се стремим към хубава външност - тя може да бъде измамна, към голямо богатство - то може да бъде изгубено. Трябва да се стремим към някой, който ни кара да се усмихваме, защото само една усмивка е достатъчна да превърне мрачния ден в хубав. Намерете някой, който кара сърцето ви да се усмихва.
Може би... трябва да се надяваме да имаме достатъчно щастие, за да бъдем любезни и мили; на достатъчно изпитания, които да ни направят силни; на достатъчно страдания, за да запазим човешкото у себе си и на достатъчно надежда, за да бъдем щастливи.
Може би... трябва да се опитваме да живеем живота си пълноценно, защото като сме се раждали сме плакали, а всички останали са се усмихвали, но когато умрем можем да бъдем единствените, които се усмихваме, а всички останали да плачат.
Може би... трябва да изпратим това послание на хората, които означават нещо да нас; на тези, които са се докоснали до нас; на тези, които могат да ни разсмеят когато имаме нужда от това; на тези, които ни карат да виждаме нещата от хубавата им страна, когато сме най-отчаяни; и на всички онези, които искаме да знаят, че оценяваме тях и тяхното приятелство."
събота, 13 февруари 2010 г.
хотел
Станала съм като хотел.
Една звезда.
Имам шестима постоянни гости. Обитават си техните стаи.
Никога не си отиват, въпреки лошата храна (и липсата й) и мизерните условия.
Имам една стая, която седи за всеки скучай ако случайно някой се връща от оня свят.
Там никой не влиза. Даже не вдигам щорите.
Яд ме е на него. Много често взе да пролазва обратно в хаоса на живота ми и ужасно много ми липсва. Ангел би ми казал сега „Гери, няма се плашиш, копеле.” И би се смял дълго и гръмогласно. Сега си мисля, че единственият мъж, който истински ме обичаше, нкога не ме излъга за нищо и спази обещанието си „винаги ще се върна при теб където и да съм” е той. Останалите май само поебаха.
Толкоз за мъжете.
Имам стаи за специални гости, за редовни клиенти един вид.
Мяркат се за сезона.
Поседят, поседят, пък си тръгнат.
Помахвам.
Станала съм специалиист по помахване за „довиждане”, което е често „сбогом”.
Станах специалист и по разделите.
Тъкмо свикнеш с някой посетител, тъкмо му научиш навиците, тва, онва и то ваканцията вземе че свърши.
И си отиват.
Някои не затварят вратата.
Става течение.
Заболява ме ишиас,лумбаго....дърта ставам ейййййййй.
После се връщат,.
Всики винаги се връщат.
И си скат тяхната стая.
С оня там изглед....
Никога не чистя след тях.
Понякога ми оствят малки подаръци.
Понякога големи.
Понякога си вземат малките.
После и големите.
Халал да им е.
Защото после се връщат с тях.
Имам няколко стаи за случайни посетители, дето няма къде да пренощуват.
Ама сега е сезонът на шарените листа.
И на канарчетата.
И случайните са много.
Ама пак течение става.
Простива ми сърцето.
Аспирин за сърце не са измислили, понеже хотелиерството не е за всеки.
А, и пари не вземам за престоя.
На загуба я карам по фабрична настройка.
Ха, даже понякога си плащам.
Взема да сложа катинарите, че зима иде...еййй.
И да приключа с резервациите за зимата.
Какво му липсва на моя хотел: дето вика дъщеря ми- нямаме каса за ценности. Ама после добави, че така или иначе никога нямаме пари, значи не ни трябва.
Какво ми липсва: да знам че някой ме обича и ако може да е жив.
Какво имам: имам всичко друго, което липсва на другите – сърце- хотел.
И бакалавърска степен по помахване.
И усмивка, от която не спира ничие сърце, но за сметка на това е срамежлива и тъжна.
И очи като рентген.
Грозна картинаJ).
И една торба болка, която не мога да оставя никъде. А не иде да я пусна в сметището.
Абе не иде, не иде..... ама доста поизхвърлих последните години.
Слива за смет J)))).
Айде стига толкова, че комшите от Русия пак се напиха и се сбиха. Полсе ще се сдобрят в кревата и тя ще вика, той ще охка. От една седмица не им писна.
Да ходя да сложа поне катинара на тая врата.
Една звезда.
Имам шестима постоянни гости. Обитават си техните стаи.
Никога не си отиват, въпреки лошата храна (и липсата й) и мизерните условия.
Имам една стая, която седи за всеки скучай ако случайно някой се връща от оня свят.
Там никой не влиза. Даже не вдигам щорите.
Яд ме е на него. Много често взе да пролазва обратно в хаоса на живота ми и ужасно много ми липсва. Ангел би ми казал сега „Гери, няма се плашиш, копеле.” И би се смял дълго и гръмогласно. Сега си мисля, че единственият мъж, който истински ме обичаше, нкога не ме излъга за нищо и спази обещанието си „винаги ще се върна при теб където и да съм” е той. Останалите май само поебаха.
Толкоз за мъжете.
Имам стаи за специални гости, за редовни клиенти един вид.
Мяркат се за сезона.
Поседят, поседят, пък си тръгнат.
Помахвам.
Станала съм специалиист по помахване за „довиждане”, което е често „сбогом”.
Станах специалист и по разделите.
Тъкмо свикнеш с някой посетител, тъкмо му научиш навиците, тва, онва и то ваканцията вземе че свърши.
И си отиват.
Някои не затварят вратата.
Става течение.
Заболява ме ишиас,лумбаго....дърта ставам ейййййййй.
После се връщат,.
Всики винаги се връщат.
И си скат тяхната стая.
С оня там изглед....
Никога не чистя след тях.
Понякога ми оствят малки подаръци.
Понякога големи.
Понякога си вземат малките.
После и големите.
Халал да им е.
Защото после се връщат с тях.
Имам няколко стаи за случайни посетители, дето няма къде да пренощуват.
Ама сега е сезонът на шарените листа.
И на канарчетата.
И случайните са много.
Ама пак течение става.
Простива ми сърцето.
Аспирин за сърце не са измислили, понеже хотелиерството не е за всеки.
А, и пари не вземам за престоя.
На загуба я карам по фабрична настройка.
Ха, даже понякога си плащам.
Взема да сложа катинарите, че зима иде...еййй.
И да приключа с резервациите за зимата.
Какво му липсва на моя хотел: дето вика дъщеря ми- нямаме каса за ценности. Ама после добави, че така или иначе никога нямаме пари, значи не ни трябва.
Какво ми липсва: да знам че някой ме обича и ако може да е жив.
Какво имам: имам всичко друго, което липсва на другите – сърце- хотел.
И бакалавърска степен по помахване.
И усмивка, от която не спира ничие сърце, но за сметка на това е срамежлива и тъжна.
И очи като рентген.
Грозна картинаJ).
И една торба болка, която не мога да оставя никъде. А не иде да я пусна в сметището.
Абе не иде, не иде..... ама доста поизхвърлих последните години.
Слива за смет J)))).
Айде стига толкова, че комшите от Русия пак се напиха и се сбиха. Полсе ще се сдобрят в кревата и тя ще вика, той ще охка. От една седмица не им писна.
Да ходя да сложа поне катинара на тая врата.
катастрофирах живота си
Всички ме искат. В точен час и място. И най-вече не на време. Сама ги научих. На временни желания.
Не, не съм проститутка. Забързана, делова жена. Нямам време да се посветя на някой, който постоянно ще ме иска. И около мен се въртят една дузина временно искащи.
Никога не може да стиковаме времето. Казвам им, че времето не ми стига. Не ми вярват и се оттеглят. Всичките наведнъж. По дяволите празните недели и вечерите с приятелки.
В най- безнадеждните ми вечери, някой искащ изведнъж запълва празното пространство. Тогава забравям колко са досадни, когато искат в най-неподходящото време и мило се усмихвам.
Усмивката ми се възприема погрешно – като знак, че можеш да искаш всичко и по всяко време. А знаците, ах знаците, регулират движението.
Катастрофирах живота си. Да дойде линейка.
автор: SimondBovoar
Не, не съм проститутка. Забързана, делова жена. Нямам време да се посветя на някой, който постоянно ще ме иска. И около мен се въртят една дузина временно искащи.
Никога не може да стиковаме времето. Казвам им, че времето не ми стига. Не ми вярват и се оттеглят. Всичките наведнъж. По дяволите празните недели и вечерите с приятелки.
В най- безнадеждните ми вечери, някой искащ изведнъж запълва празното пространство. Тогава забравям колко са досадни, когато искат в най-неподходящото време и мило се усмихвам.
Усмивката ми се възприема погрешно – като знак, че можеш да искаш всичко и по всяко време. А знаците, ах знаците, регулират движението.
Катастрофирах живота си. Да дойде линейка.
автор: SimondBovoar
Абонамент за:
Публикации (Atom)